Златоград във времето – бяла приказка, несвършваща и днес

Възрастта на Златоград не е установена с необходимата точност. Тя се губи в мрака на отлетелите векове и никак не е лесно да се възкреси едно забравено и неописвано минало.

От малкото документи, с които разполагаме, със сигурност знаем най-старото известно засега сведение за града, датирано от австрийския османист Михаел Кил. В разчетените от него османски регистри от началото на 16 век, изплува интересната за нас информация, че през 1516г. в селището Даръ дере живеят 12 мюсюлмански и 28 християнски домакинства. При следващото административно преброяване, което е от 1528г., мюсюлманските домакинства са 15, а християнските – 39.

Това е най-старото известно ни сведение, което не значи, че не съществуват и други данни. Както сам казва ученият – аз стигнах с преводите си дотук. По-нататък има работа за някой по-млад учен, за да отиде и по-далеч, тъй като архивите в Истанбул и Анкара са открити и достъпни. И от него обаче можем да предположим, че първите заселници тук са били българите, привлечени от двете реки в една относително просторно разположена котловина, на която дали името Дари Даре, срещано в множество надписи и писма и като Дери Даря, по подобие на другите големи реки, кръщавани от българите при тяхното разселване – Аму Даря и Сър Даря в прародината им в Азия, но и Вар Даря, останала до днес като Вардар, при навлизането на българския цар Кубер в Македония. И ако за Вардара знаем, че означава Голямата река, то за Дери Даре превода можем да изложим като „Врата на водата” – от древнобългарските думи от персийски произход „дер-и-дааре”. Врати и Вода - поетично. Но и логично, като имаме предвид не само местните Малка и Голяма река в поселището, давали препитанието на хората през вековете, но и естественият техен хинтерланд оттатък планината, съвсем близо до нас – Бялото море, с което са ни свързвали множество древни друмове и мостове, някои от които запазени и до днес. Морето, възпявано в множество поетични текстове в по-сетнешния фолклор.

Предполага се също, че кракът на османския завоевател е стъпил тук в края на 14 век, когато и започнал процесът на ислямизиране на местното население. Тогава, по сходен звуков строеж, съответстваща на лексиката на пришълците, се променя името на града - Даръ дере, вече с турски думи, означаващи „просо” и дол, урва”. Те обаче са далеч от реалността – просото тук не е била основна култура за хората, а и откритият, почти равнинен терен на поселището, едва ли отговаря на смисъла на думите урва или падина.

От легендите и песните, създадени от народния гений, разбираме за славния тукашен войвода Дельо, защитавал християнската вяра на българите в целия район. Прочут със своята пъргавина и остър ум той организирал чета, която водила борби със завоевателя нашественик. Първият му паметник в града е от 1943г., чийто автор е златоградският скулптор Борис Мандраджиев, а следващият – по-голям и величествен, е от 1981г. Златоградската народна песен за Дельо войвода се прочу през 1977г., когато американският астроном Карл Сейгън я включи в златната плоча, редом с други творби от целия свят, за да я изстреля в Космоса като послание на Земята до чужди цивилизации.

Първото освобождение на Златоград е заедно с освобождението на целокупното ни отечество – 1878г., когато руския генерал Михаил Черевин влиза тук с войските си. Но по-сетнешния Берлински мирен договор отново предава земите ни под турско управление и така до 1912г., когато полк. Владимир Серафимов освобождава Средните Родопи, за да бъдат приобщени към българската държава.

През 18-19 век Деридаре развива оживена стопанска дейност и търговия с цялата Беломорска Тракия, предимно с Ксантийския и Гюмюрджинския район, занаятчиите и търговците били заможни хора, което се потвърждава и от стотиците му дву и три катни къщи, които издигат снаги и дават белия възрожденски облик на градчето. Днес повече от сто на брой, разположени в кв. Голяма река, са обединени в живописен етнографски комплекс, повечето обявени за архитектурни паметници на културата. Тук е прекрасната църква „Св. Георги”(1871г.), построена само няколко години след първата, уникална в цялата страна църква „Св. Успение Богородично”(1834г.) Известен като „кръстат” град, в околностите на Златоград са издигнати параклисите „Св. Атанас”, „Св. Неделя”, „Св. Костадин и Елена”, „Св. Екатерина”.

През 60-те и 70-те години на 20 век край Златоград, в местностите Чойневи лъки и Джерахови ниви, след археологически разкопки са открити средновековни некрополи, датирани от 11 -12 век, в чиито накити се оглеждат традициите на останалите български земи, което ясно сочи неразривната връзка на местните хора с културно-етническото развитие на българския народ още преди падането на страната ни под османска власт.

Времето на съветското нахлуване в България през 1944г. заварва града с името Златоград, дадено при всеобщото преименуване на селищата в страната през 1934г. Знае се, че кръстникът на града е писателят Антон Страшимиров, на чието име тук има кръстено цяло селище. Той именно обосновава новото име пред комисията по преименуване, имайки предвид както отглеждането на добър за времето си сорт тютюн, търгуван из цял свят, но и разбира се „златните” залежи на оловно-цинкови руди, добивани наоколо от незапомнени времена.

През времето до 1944 обаче в Златоград живеят много руски преселници, приети от царството като емигранти, спасили се от болшевишка Русия, намерили топъл прием и в Родопите. Те до голяма степен дават и оформят новия културен облик на Златоград - чрез развиването на театрална и концертна дейност, откриване на музикални школи, хорови състави, църковна деятелност. Тук са интернирани и доста партийни дейци – земеделци и комунисти, които основават в Златоград свои партийни ядра, ремсови и легионерски сдружения и пр.

Стари са просветните и културни традиции на Златоград.

Може да се каже, че тук образованието преминава през всички етапи от развитието си по българските земи. Като се започне с полулегалното обучение на деца от местния свещеник в Стояновската къща от 1830г., мине се през килийната форма със строежа на Килийното училище през 1832г., и стигнем до Взаимокласното училище от 1852г., което днес е събрало множество експонати, красиво разположени във вече Музей на просветното дело в Средните Родопи. В тази възрожденска къща, само че през 1908г., под името „Българска матица”, отваря врати първата обществена читалня, след като двамата братя Семерджиеви донасят от Солунската си книжарница два конски товара книги, като дарение за съгражданите си. Това е всъщност началото на читалищната дейност в Златоград, която разгръща активната си културно-просветна дейност тук след освобождението, вече под името народно читалище „Просвета”, със свой печат, представящ разтворена книга, а зад нея изгряващо слънце.

В тази част на Стария град, както наричаме етнографския комплекс, е и единствения по рода си в страната Музей на съобщенията, проследяващ с множество реликви – предмети, карти, фотоси, зараждането на съобщителните връзки в Родопите и Беломорието от 19 век насам; тук е и великолепно уредения Етнографски музей, разположен в Александрови къщи, някогашна собственост на възрожденецът Костадин Александров, също свидетелстващ с богатата си сбирка за житието и битието на родопчани през вековете.

30-те години на 20-и век са особено плодотворни в културно отношение – през 1934г. са построени прекрасните сгради на читалището и новото училище с кулата часовник, превърнала се в емблема на централната градска част и до днес.

Ефим Ушев.